Държа в ръцете си рядка книга. Чете се на един дъх, въпреки сериозността на разговорите в нея. Усмихната сериозност, обаче. Вярно, някъде читателят в мен се усмихва през сълзи. И не спира да се възторгва от идеята на заглавието й – „Кръгово време“. Идея-утеха. Защо ли? Ей сега ще обясня. Признавам, този термин ме насочи към „Сферичната форма на времето“ ((Kugelgestalt der Zeit), което аз свързвам с композитора Бернд Алоис Цимерман, въпреки, че самата идея за нелинейния, а кръгов вървеж на времето идва още от Августин Блажени (4-ти век). Утехата идва от убеждението, вярата, че именно в този кръгов времеви ход става възможно днешният ден да срещне това, което се определя като минало и да посрещне възможното бъдеще.
Така. Книгата е дело на музиковеда Маня Попова. Важно е да се кажат няколко думи за тази дама, която освен всичките си качества има и сериозна доза чувство за хумор. Не случайно още на корицата на книгата си е добавила към заглавието още „Портрет на трима композитори с дама“. Който е чувал името Хайнрих Бьол ще улови закачката, който не е… ще продължи да се радва на своето „радостно невежество“ (Драгомир Йосифов) не само по този въпрос. Продължавам за Маня Попова. Повечето хора я свързват с Българското национално радио, където тя преобърна голяма част от едно съществуващо там явление, което аз наричам инерция, предизвикана от мозъчна леност – тогава измисли доста музикални предавания, а в контекста на тази книга ще спомена само предаването „Контрапункт“. Но Маня е много повече от радиочовек: като редактор и автор в списание „Българска музика“ (а не музикознание, това е друго списание) тя написа много смели текстове. Не се съобразяваше с нищо и с никого, никак не се вълнуваше от някакъв тип наказания, които може да я сполетят. Смелостта й понякога според мен граничеше с безразсъдство. Като музиковед се занимаваше само с композитори, които я интересуваха, като Константин Илиев, Георги Минчев, Иван Спасов… Hяма да изброявам всички, но това бяха гласовете на съвременната модерност, към които се прибавят и героите на настоящата книга. Спореше с партийни авторитети, заявила открито, че има право на това като всеки равноправен член на музикалната общност. От само себе си се разбира, че за да действа по този начин един човек, той трябва освен да е смел, но и да е талантлив, да владее професията си, да има необходимата култура – все незаменими оръжия за нападение, но и за защита. Маня има всичко това – дори в излишък, бих казала. Като прибавим и нестандартното й мислене и импулсите да прочиства всичко, което е застояло, което е резултат на незаинтересованост, на средност в професионалното равнище и да внася, да налага бунтарския дух на своята неудобна за мнозина личност, мисля, че донякъде се оформя някакъв, дори само скициран неин портрет.
И ето сега тя ни поднася три анкети с много важни за българската музика композитори, представители на родния модерн – Михаил Големинов (1956-2022), Драгомир Йосифов (1966-2024) и Петър Керкелов (1984). Бързам да добавя, че и тримата са извънредно начетени музиканти, не мога да не употребя думата интелектуалци и че творчеството на всеки един от тях добавя сериозен смисъл към българската музикална култура. Разширява параметрите й, като кореспондира с всички перспективни тенденции и открития в световната музикална култура. Прави го компетентно, информирано, селективно, талантливо. Маня Попова познава великолепно творчеството и на тримата и освен нейната находчивост в реакциите й на композиторския разказ тук се налага способността й да доминира и неусетно да води разговора в желаната от нея посока. Да провокира интервюирания, както и да обръща тематичната перспектива на разказа, да го организира чрез дисциплиниращи реакции, да го насочва към най-същественото, към онова, което според нея е важно, значимо. И тук не искам да пропусна нейната чувствителност по отношение на бъдещия читател на книгата. Тя води и него в тези забележителни разговори, които не само информират или интригуват, те образоват, въвеждат четящия в тайнствата на творческия процес, като разширяват територията на неговите знания. Зад кулисите на диалога изскачат важни тенденции, личности и в българската, и в световната музика, дори и през радикалните внушения на тримата композитори. В техните откровения оживяват големи фигури от ХХ век като българите Лазар Николов, Константин Илиев, Димитър Тъпков, Димитър Манолов, Божидар Спасов, Васил Арнаудов, както и австрийците Карл Йостеррайхер, Роман Хаубенщок-Рамати, германците Фридрих Голдман, Паул-Хайнц Дитрих, румънеца Анатол Виеру, холандците Мартейн Падинг, Хус Янсен. Разказите за тях са изпъстрени и с възторга, породен от взаимния контакт, но и с интересни критични бележки, които зрелият вече творец може да формулира, основавайки се на личния си житейски и творчески опит.
Изключителен интерес будят парадоксалните, понякога съвсем радикални мнения за световни имена от ранни векове и от съвремието. Понякога мненията им са толкова различни от общоприетото звучене на мейнстрийма, че предизвикват и учудване, и смях, разбира се несъгласие, но винаги те карат да се замислиш. Да, книгата диша с вътрешната свобода в мисленето на Маня, Драгомир, Петър и Михаил. Създава ценна атмосфера на откровеност, която драстично се разграничава от криворазбраното възпитано въздържане от крайна откровеност, което често се проявява „за всеки случай“. И тази атмосфера, в която те въвежда, е много силно нейно качество. Дори да не си познавал героите, които участват в нея (препоръчвам настоятелно на всеки да се приближи до тях), няма как да не проумееш силата на неформалното мислене, което им е присъщо, да не се възхитиш от огромната културна територия, която владеят – една мащабна ерудиция, напълно естествена за всеки от тях и толкова рядко срещана у доста желаещи да се нарекат композитори. Щедро ти се разрешава да спориш с техни мнения, дори е желателно – това е процесът, който прави междуличностния контакт най-пълноценен. Впрочем подобна конфигурация в разказите и репликите, заредена с неизчерпаемо чувство за хумор, съпътства и трите разговора, най-често въвеждана от дамата с блиц-осторожност. Тези „пресечки“ отнемат на книгата всяка възможност да е скучна, провокират и разкриват великолепно манталитетната същност на тримата интервюирани.
Много съществена част от изданието е дискурсът на Йосифов, Големинов и Керкелов. Но ако се заема и с това, няма да прочетете текста дори дотук. А това е най-любопитната част от текста. Затова предлагам на любознателния човек да намери книгата на издателство Freestyle Publishing (2026), композирана с вкус и мярка от художника Парашкев Фереджанов и да потъне в един свят, който все по-рядко може да усети около себе си. Да, за мен празнината от отсъствието на Големинов и Йосифов никога няма да се запълни, защото все по-рядко се отглеждат музиканти, композитори, които не само са страхотно образовани и мислещи, но също бягат от самодоволството и са прегърнали музиката по подобен всеобхватен, отдаден начин. От известно време Петър Керкелов е преподавател по композиция в Музикалната академия – сигурно оттам ще излезе някой с талант, но и със сърце и глава. Дотогава ще се връщам към света на тези „трима композитори и дамата“ жадно и с огромно възхищение и благодарност.